В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Днес празнуваме откриването на мощите на нашия небесен покровител свещеномъченик Иларион (Троицки). В днешното Евангелие (Мат.12:38-45) се разказва за това как хората отишли при своя Учител да просят личба от небето като отплата за вярата си в Бога. "Учителю, искаме да видим личба от Тебе и ще повярваме", казали те. Обаче Христос не приел плана им. Той казал: "лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона."

Следователно, каква е тази личба? Това е личбата-знак за превъзмогването на скърбите и разбирането на изпитанията, страданието и кръста. Пророк Иона получил голяма милост от Бога - Божествена мъдрост - но не и преди да бъде подложен на скърби, а именно чрез тези скърби той се сдобил с дара, който просил: мъдрост, вечен живот-предвкусване на вечния живот. Това казал нашия Господ Иисус Христос. Следва и ти да бъдеш ревностен подражател на този пример. Сам Спасителят дал за пример Собствения Си раб Иона, който някога не бил мъдър, но по-късно станал пророк и боговидец: "защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи", говорил Спасителят на света, "тъй и Син Човечески ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи." Той е трябвало да претърпи хули и смърт и всички тези скърби, за които говорим днес.

Няма друг път за достигане на богопознанието и няма друг път за познаване на вечния живот освен този. Защо? Защото това е Божията воля. Християните чрез личния си житейски опит трябва да бъдат извън този сят, да противостоят на този сят, така че след като отхвърлят света да имат възможността да получат вечен живот; да се сдобият с по-висше разбиране за вечните пътища на Бог. Трябва да се отречем от временното, за да получим вечното. 

Вероятно много хора по времето на св. Иларион са казвали:"Какви скърби! Как да намерим сили да вярваме?" Тогава е било времето точно след Революцията – време на ужасни изпитания. Но с цел да запазят вярата си, може и да са казвали: "Дай ни личба, за да има у какво да се хванем." Но за всички времена и народи важат думите на Спасителя, че искайки личба, ние ставаме като този "лукав и прелюбодеен род". Самото изпитание и преодоляването му ни носят най-великия плод. Самата скръб ни дава личба, мъдрост и разбиране за пътищата Господни, както и сила на духа да претърпим. Светият иерарх Иларион ни е показал в пълнота как да приемаме тази личба. Трябва да мине време; необходимо изпитанията и търпението трябва да получат венеца на завършеността, срокът трябва да се изчака. Жената е бременна девет месеца преди да се роди новият живот. Човешката душа също се нуждае от известен период от време и преминаване през изпитания, за да се роди разбирането на Божията воля в нея. 

Да, хората искат това да се случи по-бързо; те искат ужасния хомот на безбожието да приключи веднага. Мнозина се опитват да забързат процеса вътрешно; но боговидци като св. Иларион са знаели, че рано или късно ще дойде времето и са пребивавали в радост и спокойствие. За това можем да прочетем в спомените на хората за него – особено в тези от времето, когато е бил в концентрационен лагер. Той е бил радостен и мирен. Точно като нов Иона в корема на кита, изпитвайки страх, объркване, изкушение и съжаление, но знаейки, че Бог води Своя народ към истината.

Един аскет от съвременната история, мъж със свят живот, макар и още неканонизиран за светец, старецът Паисий Светогорец (починал през 1994), казва: "Това което виждам около мен  би ме подлудило, ако не знаех, че каквото и да се случи, Бог ще има последната дума." Св. Иларион също не е искал знаци. Той знаел, както всички ние трябва да знаем, че рано или късно идва време, когато скърбите свършват. Никой не може да пропусне Голгота, ако иска да следва Христа и да се смята за Христов ученик. 

Когато дойде такова време, не търсете, не искайте и не просете личби или тази чаша непременно да ви отмине. Само казвайте: "Нека бъде Божията воля", както нашият Господ и Учител Сам е казвал. Тогава и само тогава, след като сме изпили чашата, ще започнем да разбираме, че без значение колко горчива и пълна със скърби ти би могла да бъде, на дъното е плодът, който е най-ценното нещо на този свят.

Апостолът казва, че сте звани не само да бъдете Христови ученици, но и да страдате заедно с Него. Защо? За да станете като Него. За да получите синовство, да станете синове и дъщери на Бога. За да направите това трябва да мине по пътя, по който Той е минал. Пътят е неизбежен за християнина. За човекът със съвест кръстът е неизбежен, а колко повече за християнина. Кръстът е неизбежен за Христовия ученик. Износвайки кръста си докрая, човек получава изпълнение на личбата в Небесното Царство – личбата за Божието всемогъщество, за силата на Неговата божествена любов, на безкрайната му грижа за човечеството – Неговите чудни дарове, които ни изпраща. Обаче не само в Царството Небесно, но дори и тук започваме да забелязваме това, да го усещаме, да го виждаме и да го разбираме. Това е "висшата математика" на християнството и трябва да я овладяваме постепенно.

Не напразно Христос откривал на Своите ученици за смъртта Си по-малко и не отведнъж. Защото на човек, който се стреми към щастие – човешко, земно щастие – към път без болка, без проблеми, това ще му се стори много трудно за слушане. Трудно е да разберем, че сме смъртни и въпреки това призвани към безсмъртие. Неизбежно ще трябва да извървим този път и поради огромно множество обстоятелства този път е болезнен. Ние ще си молим на светия свещеномъченик Иларион, който, както никой друг, благородно, мъдро, спокойно и радостно е вървял по този път докрай. Неговите последни думи са удивителни. Той е бил в ужасяващ затвор в Ленинград, болен от тиф. Току-що се е бил върнал от Соловur и изпратен оттам с тъмничен конвой в централна Азия в затвор, който би могъл да бъде още по-страшен. Какво ли не са правили, за да вземат душата му – служителите на НКВД, които изисквали от него да им се предаде, да се присъедини към разколниците и неговите братя духовници, проявили малодушие. Той изпитал множество скърби – ние не можем дори да си представим всичко, което е преживял в затвора. Бил е притесняван от всички страни. Но както свидетелстват хората, познавали св. Иларион, той е бил винаги радостен и дори весел. Той никога не е изисквал от Бога или от хората това да го отмине, защото разбирал, че трябва да понесе всичко това докрай – за собствените си грехове, за греховете на другите и на цяла Русия. Той знаел, че трябва да носи товара. Но в онези трудни моменти, когато е чувствал, че вече минава отвъд границите на този свят, е знаел, че душата му ще бъде освободена от него и последните му думи били: „Сега вече никой не може да ме стигне.“

Нека да се молим на светия свещеномъченик Иларион да ни укрепи в смелост, да ни освободи от малодушие и от всички онези изисквания, които Бог не благославя да отравяме към Него – изисквания за специални личби, изисквания за специален статус сред Неговите последователи. Защото трябва да помним винаги, че когато е нужно, Той ще ни изпрати утеха, просвещение и знаци; но само когато нашият божествен и вездесъщ Учител види всичко това и каже: „Сега е време да узнаеш това.“ Амин.

Архимандрит Тихон (Шевкунов),

27/07/2013

превод: Ловчанска Света Митрополия