Често на различни срещи и даже на църковни събори се чува мнението, че „заради единството“ трябва да се стигне до консенсус по някой въпрос, дори и ако по него няма единомислие.

Случва се и едни и същи съборни институти, в които заседават едни и същи хора, да приемат взаимно противоречащи си решения, оправдавайки се с това, че го правят „заради единството“. Има политици и църковни деятели, които твърдят, че се борят за единство на института, който представляват, изкуствено противопоставяйки себе си на тези, които уж не са заинтересовани от опазването на единството.

Гледай напред с вяра, назад с благодарност, нагоре с молитва, надолу с покаяние, навътре с внимание! И наоколо с любов.

Душата на грешника е привидно тихо и безметежно блато. Колкото са комарите и доволно квакащите жаби там, толкова бесове обитават в тази жалка, порутена душа. Но тези бесове са от „тихите” бесове, те се спотайват вътре и се стремят с нищо да не безпокоят пленената от тях душа- робиня. Те дори могат да работят за материалното благополучие на жертвата си и да възпитават в нея куп блестящи пороци във вид на светски добродетели. Нетърпимата воня на тази душа-блато грешникът не я усеща, защото се е приспособил към нея, а зеленикавата тинна кал той счита за бляскава пурпурна дреха. Тук навсякъде цари доволство и сладникъв покой; вечерно време и през нощта това блато издава дори някакво сияние, и това е суетната слава на днешния загиващ в злото свят.

Докато човек не се възроди в Духа, сатаната крепко ще стои в неговото сърце. Той знае всички помисли, чувства, стремления, склонности и страсти на човека, така че може да преразкаже всички грехове, извършени с течение на живота, което се и случва по време на митарствата. Единствено покаянието разкъсва нашето греховно ръкописание (виж Кол. 2:14), но ние често се отнасяме към него не както трябва, лекомислено. Има осъзнаване на греха, но липсва покаянието; а тогава дали грехът ще бъде изтрит из книгата на съвестта? Порочни могат да бъдат не само делата, но и думите, мислите, намеренията. Да се отдадем на страстите, дори само в мислите, означава да оскърбим Светия Дух. Ето в това се състои разликата между обществения правов морал и християнската нравственост!

"Бог е любов", ни казва св.евангелист Йоан (1 Йоан: 4:8). И наистина, това е Неговата най-вярна характеристика, чрез която ние, хората, разбираме какво е Бог.

Разбира се, по думите на св. Дионисий Ареопагит, както и според апофатическата теология на Църквата, Бог не е нито дух, нито слово, нито сила, нито светлина, нито живот, нито субстанция, нито време, нито наука, нито истина, нито Царство, нито мъдрост, нито милосърдие... (вж. "За мистичната теология", гл. 5).

Всичко това показва, че Бог е отвъд всяко човешко знание.

Но нека ми бъде позволено да кажа, че трябва да се посочат някои изключения, свързани със самото име "любов": Бог не е нищо друго, освен Любов.

И наистина Бог, Който е Бог на нашите отци, единственият истинен Бог, не е нито отмъстителен, нито дори "справедлив", според нашите човешки представи и очаквания. Той не прилича на полицай, който налага ред, като отбелязва и най-малките ни провинения, нито на съдия, чийто дълг е да съди безпристрастно, с цел да накаже виновния за назидание на останалите.

Българският народ преживя доста трагедии през последните тридесетина години. Една от най-големите от тях е срещата му с „праведниците“… Разбира се, не става дума за истински праведници. И децата лесно ще забележат, че такива се срещат рядко. Говоря за хора, които възприемат себе си за гениални, надарени, осветени, богоизбрани. Някои дори не вярваха в Бога, но усещането за особено избраничество беше все така натрапващо се. Те идваха и си отиваха. Заемаха важни постове. Създаваха кризи и катастрофи. А после до един се разсърдваха на „простия народ“, който не е оценил изключителните им заслуги. Един след друг, „месия“ след „месия“, уморяваха и обезсърчаваха народа, на когото е забранено да е уморен и обезсърчен, защото на опашката чакат нови герои.

За духовния човек всичко е едно голямо състрадание. Изнемогва, състрадава на другите, моли се, утешава. И макар да понася чуждите страдания като свои, винаги е пълен с радост, защото Христос отнема болката му и го утешава духовно.

Абортът и последствията от аборта от духовна гледна точка

Абортът - убийството на младенец в утробата на майка му, е един от тежките грехове, тъй като в шеста­та Божия заповед категорично се казва: „Не убивай!".

Това, че е грях, се потвърждава и доуточнява в Правилата на Църквата.

Истината за аборта - мнения на известни професори и лекари

„От гледна точка на съвременната биология, ге­нетика и ембриология животът на човека като био­логичен индивид започва от момента на сливането на мъжката и женската полови клетки, при което се образува единно ядро, съдържащо неповторим ге­нетичен материал... Затова е очевидно, че абортът, извършен на различни етапи от бременността, е пред­намерено прекъсване на човешкия живот" - проф., д-р на биологичните науки Д. В. Попов и проф. д-р В. А. Галиченков, завеждащ катедра по ембриология в Био­логичния факултет при Московския държавен универ­ситет „М. Ломоносов".

Където няма молитва и пост, там са демоните.

Аз, нероденото дете

Първа седмица - начало на моя живот

Аз съм едно неродено дете, което сега започва жи­вота си. Бях заченато от любовта на баща ми и майка ми. Те се прегърнаха силно и, какво чудо, създадоха мен! Шест часа след това аз започнах бързо да раста. Лека-полека се придвижих към матката. Тук щеше да бъде моето убежище, докато се появя на белия свят.

Първа неделя на Великия пост – Православна (Иоан 1:43-51)

На въпроса ти за поста отговарям така: постът не е глад. Гладува и диабетикът, и факирът, и йогата, и затворникът, и бедният. Никъде в службите на Великия пост не се говори за поста изолирано, така както правим ние, т. е. като за неядене на месо и пр. Напротив - призовават ни "да постим, братя, телесно, да постим и духовно". Следователно постът има религиозен смисъл само когато е придружен с духовни упражнения. Неговата цел е: изтощавайки телесното, да направи човека способен да общува с духовния свят и да приема благодатта на Светия Дух.

Светата Четиридесетница е най-важният период от църковната година, в който християните се подготвят духовно и телесно да посрещнат достойно най-древния християнски празник Възкресение Христово - Пасха. Великден е центърът на всички празници на Църквата.

Първата седмица на Великия пост е време за специални молитви и строго въздържание. През първите четири дни – от понеделник до четвъртък – в почти всеки православен храм се чете Покайният канон на св. Андрей Критски.

Много православни християни живеят в големи градове, работят много, пътуват на дълги разстояния до работното си място и имат множество ангажименти. Всичко това се отразява върху духовния живот. Мнозина просто нямат време или сила да участват в църковните служби по време на поста.

Ето няколко съвета от свещеници какво те смятат за най-важно да се изпълнява през св. Четиридесетница, споделяйки своя опит, за да подпомогнат християните да определят своят духовен живот – максимума и минимума – за дните на поста.

Ваше Високопреосвещенство дядо Николай, митрополит Пловдивски,

Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, боголюбиви отци, възлюбени в Господа братя и сестри.

Наистина трудно може да се измисли по-добър начин да отпразнуваш един личен празник, юбилей, 10 години от каноничния избор, от такова прекрасно духовно тържество, което дядо Николай организира. Ние сме благодарни, че можем да присъстваме тук. Знаем, че в Пловдив, и въобще в тази област, хората винаги са се отличавали с особена църковност и религиозност. Благодарение на десетгодишните трудове на дядо Николай това дело се развива. И ние вземаме пример. Макар че той е по-млад от нас, има много неща, в които можем да се поучим от него.

Ползвал съм най-вече автобиографията на свети Лука Войно-Ясенецки. Тя е озаглавена „Аз обикнах страданието“. Трябва да кажа, че в нея той по никакъв начин, ни най-малко, не намеква за себе си, че е светец или че е някакъв особен човек. Просто искрено разказва за събитията и много самокритично говори за себе си. Дори е имало такъв случай  от времето, когато е завършвал своите „Очерци по гнойна хирургия“. Тогава все още не е имало антибиотици и методът му за лекуване на хора се оказал изключително ценен. Трудът му е преиздаван няколко пъти и мисля, че и днес сигурно не е изгубил актуалност. Той много се е съкрушавал, че му се налага да работи с трупове, а е бил вече епископ. Считал е това за много лошо, но му се налагало да получи материал за своята книга. Веднъж в порива на такива мисли чува глас от другия свят: „За това недей да се разкайваш!“ Ето вижте, Сам Господ го е успокоил в неговото отношение – смирено и критично към себе си. И тогава разбрал, че работата по този труд е богоугодна.